Как да разпознаем психическото насилие? И защо държавата не го разпознава?
Пандемията от ковид донесе със себе си и пандемия от домашно принуждение – по време на изключителното състояние у нас са убити 10 дами, а сигналите за тормоз на телефонните линии за отбрана са скочили фрапантно. Насилието обаче има доста измерения и не се характеризира единствено с физически актове като пестник, ритник или различен тип посягане над тялото.
Насилието преди юмрука
Всяко деяние или държание, което провокира психическо и прочувствено страдалчество, е принуждение против личността. Често чуваме, че компромисът е ключът към всяка щастлива връзка, само че от време на време примирението с неща, които опонират на вашите разбирания, също са акт на принуждение, даже да са завоалирани с сякаш положителни планове. Всяко принуждаване да вършиме неща, които будят у вас боязън, позор и виновност или просто опонират на вашата ценностна система, са психическо принуждение. Ако сътрудникът ви омаловажава вашите достижения, цели, фантазии и нужди; касае се към вас като към човек втора употреба и желае да взима всички решения сам; в случай че ви третира с неуважение, унижава ви, наскърбява ви, лимитира и нарушава персоналните ви права и свободи; в случай че желае да управлява какво вършиме, къде ходите, с кого се виждате, какво ядете, обличате, четете, гледате; в случай че упражнява финансов надзор над вас и ви принуждава да желаете пари от него, прибира заплатата ви, ръководи спестяванията ви и взема решение еднолично къде да отиват парите; в случай че пробва да ви „ подчини “, като санкционира с епизоди на мълчание или вербална експанзия ваши дейности, с които не е съгласен; в случай че ви заплашва с принуждение, със самоубийство, с разлъка, с лишаване на ваши такъми или със обществена изолация; в случай че преднамерено ви основава противен облик преди другари, познати и семейство, с цел да странят хората от вас; в случай че се държи несъответстващо и упреква за държанието си вас, не поема отговорност за дейностите си и не разпознава изброените действия като принуждение и трансферира виновността върху вас. Всичко това е принуждение.
Психическият тормоз е изключително нечовечен, тъй като е строго самостоятелен и от време на време е толкоз мъчно да се разпознае, че даже самата жертва стартира да се съмнява дали в действителност е била унизена. Много потърпевши пренебрегват сигналите, тъй като насилникът е съумял да ги убеди, че са си го заслужили, или пък омаловажава протичащото се – измисляте си, преувеличавате, провокирали сте го. Психическото принуждение е добре скрито, тъй като не оставя доказателства – няма синини, за които да си изкарате здравно уверение. Той може в никакъв случай да не ви удари и все пак да ви остави белези за цялостен живот.
Невидимо и за страната
Българското законодателство има огромна сива зона в Закона за отбрана от домашното принуждение, където то е несъмнено като „ всеки акт на физическо, полово, психическо , прочувствено или икономическо принуждение, както и опитът за такова принуждение, насилственото ограничение на персоналния живот, персоналната независимост и персоналните права “. Дотук добре. Само че в Закона липсва формулировка на психическото и прочувственото принуждение, а с цел да бъде измамен насилникът под наказателна отговорност, жертвата би трябвало да показа пред Министерство на вътрешните работи документ от доктор, който „ документално да удостовери установените от него увреждания или следи от принуждение “. Тоест Министерство на вътрешните работи може да се намеси единствено в случай че насилието е стигнало до физическа разпра. За прочувственото измерение на издевателството всички заедно подвигат плещи и споделят: „ Нищо не можем да създадем “.
Проблемът бе издигнат през 2018 година в Народното събрание от неговия ръководител – Цвета Караянчева (горчива подигравка, защото тя самата стана жертва на тормоз преди седмици), която дружно със свои сътрудници внесе законопроект за промени в Наказателния кодекс. Целта бе криминализирането на психическия тормоз. В прочувствена тирада тогава Караянчева съобщи, че има персонален ангажимент към законопроекта:„ Ние сме длъжни да изразим ясни послания към обществото. Към жертвите, които страдат безмълвно, към безразличните очевидци. И не на последно място – към изродите измежду нас “.
Основополагащ текст в законопроекта бе основаването на член 144а:
„ Който редовно упражнява психическо принуждение над другиго и от това настъпят нездравословни последствия за потърпевшия, в случай че е осъщественото не съставлява по-тежко закононарушение, се санкционира с до 1 година отнемане от независимост или пробация “.
Законопроектът бе признат през 2019, само че за жалост този текст отпадна от него. С него отпадна и опцията за навременно различаване на рисковото нападателно държание, което постоянно стартира с душевен тормоз – обиди, унижения, ограничение на персоналните свободи. И от време на време приключва съдбовно.
Решението на институциите – хвърчащ лист хартия
Не са една и две жените, които търсят протекция от полицията, само че съумяват да получат единствено ограничаваща заповед. Такъв бе казусът на Елена Василева, която пуска четири тъжби до полицията и прокуратурата за принуждение от страна на някогашния й мъж, звъни неведнъж на 112, с цел да се оплаче от издевателството и преследването му, само че съумява да изкара единствено прословутата ограничаваща заповед. В един безоблачен ден през август 2017 тя отива на кафе с най-хубавата си другарка, появява се Венцислав Василев, а ограничаващата заповед не го стопира да дръпне спусъка на револвера си цели четири пъти.
Неработещият механизъм за отбрана на жертвите от принуждение демонстрира, че ограничаващата заповед е просто фиктивен лист хартия, който се съблюдава благопожелание. Тя не може да подсигурява сигурността на жертвата, още по-малко да я отбрани в сериозна обстановка, тъй като при нарушаването й, жертвата би трябвало да се обади на 112 и да изчака органите на реда да дойдат и да открият нарушаване. И нищо от това не става със скоростта на един патрон.
Пазете се!
Защото явно държавните органи не могат да ви опазят. Следете за ранни признаци и предпоставки за душевен тормоз и не ги подценявайте в името на фамилното благоденствие, положителното на децата, ситуацията ви в обществото и така нататък Нищо от това не е по-ценно от вашето здраве, без значение дали е психическо, или физическо.
При потребност, обадете се на 0800 18 676 и 02/981 76 86.
По всяко време можете да се присъедините към нашата обществена Facebook група НЕ СИ САМА – ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО, тъй като, девойки, наистина не сте сами.
Спешният фонд за битка с домашното принуждение набра 73 192 лева
Насилието преди юмрука
Всяко деяние или държание, което провокира психическо и прочувствено страдалчество, е принуждение против личността. Често чуваме, че компромисът е ключът към всяка щастлива връзка, само че от време на време примирението с неща, които опонират на вашите разбирания, също са акт на принуждение, даже да са завоалирани с сякаш положителни планове. Всяко принуждаване да вършиме неща, които будят у вас боязън, позор и виновност или просто опонират на вашата ценностна система, са психическо принуждение. Ако сътрудникът ви омаловажава вашите достижения, цели, фантазии и нужди; касае се към вас като към човек втора употреба и желае да взима всички решения сам; в случай че ви третира с неуважение, унижава ви, наскърбява ви, лимитира и нарушава персоналните ви права и свободи; в случай че желае да управлява какво вършиме, къде ходите, с кого се виждате, какво ядете, обличате, четете, гледате; в случай че упражнява финансов надзор над вас и ви принуждава да желаете пари от него, прибира заплатата ви, ръководи спестяванията ви и взема решение еднолично къде да отиват парите; в случай че пробва да ви „ подчини “, като санкционира с епизоди на мълчание или вербална експанзия ваши дейности, с които не е съгласен; в случай че ви заплашва с принуждение, със самоубийство, с разлъка, с лишаване на ваши такъми или със обществена изолация; в случай че преднамерено ви основава противен облик преди другари, познати и семейство, с цел да странят хората от вас; в случай че се държи несъответстващо и упреква за държанието си вас, не поема отговорност за дейностите си и не разпознава изброените действия като принуждение и трансферира виновността върху вас. Всичко това е принуждение.
Психическият тормоз е изключително нечовечен, тъй като е строго самостоятелен и от време на време е толкоз мъчно да се разпознае, че даже самата жертва стартира да се съмнява дали в действителност е била унизена. Много потърпевши пренебрегват сигналите, тъй като насилникът е съумял да ги убеди, че са си го заслужили, или пък омаловажава протичащото се – измисляте си, преувеличавате, провокирали сте го. Психическото принуждение е добре скрито, тъй като не оставя доказателства – няма синини, за които да си изкарате здравно уверение. Той може в никакъв случай да не ви удари и все пак да ви остави белези за цялостен живот.
Невидимо и за страната
Българското законодателство има огромна сива зона в Закона за отбрана от домашното принуждение, където то е несъмнено като „ всеки акт на физическо, полово, психическо , прочувствено или икономическо принуждение, както и опитът за такова принуждение, насилственото ограничение на персоналния живот, персоналната независимост и персоналните права “. Дотук добре. Само че в Закона липсва формулировка на психическото и прочувственото принуждение, а с цел да бъде измамен насилникът под наказателна отговорност, жертвата би трябвало да показа пред Министерство на вътрешните работи документ от доктор, който „ документално да удостовери установените от него увреждания или следи от принуждение “. Тоест Министерство на вътрешните работи може да се намеси единствено в случай че насилието е стигнало до физическа разпра. За прочувственото измерение на издевателството всички заедно подвигат плещи и споделят: „ Нищо не можем да създадем “.
Проблемът бе издигнат през 2018 година в Народното събрание от неговия ръководител – Цвета Караянчева (горчива подигравка, защото тя самата стана жертва на тормоз преди седмици), която дружно със свои сътрудници внесе законопроект за промени в Наказателния кодекс. Целта бе криминализирането на психическия тормоз. В прочувствена тирада тогава Караянчева съобщи, че има персонален ангажимент към законопроекта:„ Ние сме длъжни да изразим ясни послания към обществото. Към жертвите, които страдат безмълвно, към безразличните очевидци. И не на последно място – към изродите измежду нас “.
Основополагащ текст в законопроекта бе основаването на член 144а:
„ Който редовно упражнява психическо принуждение над другиго и от това настъпят нездравословни последствия за потърпевшия, в случай че е осъщественото не съставлява по-тежко закононарушение, се санкционира с до 1 година отнемане от независимост или пробация “.
Законопроектът бе признат през 2019, само че за жалост този текст отпадна от него. С него отпадна и опцията за навременно различаване на рисковото нападателно държание, което постоянно стартира с душевен тормоз – обиди, унижения, ограничение на персоналните свободи. И от време на време приключва съдбовно.
Решението на институциите – хвърчащ лист хартия
Не са една и две жените, които търсят протекция от полицията, само че съумяват да получат единствено ограничаваща заповед. Такъв бе казусът на Елена Василева, която пуска четири тъжби до полицията и прокуратурата за принуждение от страна на някогашния й мъж, звъни неведнъж на 112, с цел да се оплаче от издевателството и преследването му, само че съумява да изкара единствено прословутата ограничаваща заповед. В един безоблачен ден през август 2017 тя отива на кафе с най-хубавата си другарка, появява се Венцислав Василев, а ограничаващата заповед не го стопира да дръпне спусъка на револвера си цели четири пъти.
Неработещият механизъм за отбрана на жертвите от принуждение демонстрира, че ограничаващата заповед е просто фиктивен лист хартия, който се съблюдава благопожелание. Тя не може да подсигурява сигурността на жертвата, още по-малко да я отбрани в сериозна обстановка, тъй като при нарушаването й, жертвата би трябвало да се обади на 112 и да изчака органите на реда да дойдат и да открият нарушаване. И нищо от това не става със скоростта на един патрон.
Пазете се!
Защото явно държавните органи не могат да ви опазят. Следете за ранни признаци и предпоставки за душевен тормоз и не ги подценявайте в името на фамилното благоденствие, положителното на децата, ситуацията ви в обществото и така нататък Нищо от това не е по-ценно от вашето здраве, без значение дали е психическо, или физическо.
При потребност, обадете се на 0800 18 676 и 02/981 76 86.
По всяко време можете да се присъедините към нашата обществена Facebook група НЕ СИ САМА – ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО, тъй като, девойки, наистина не сте сами.
Спешният фонд за битка с домашното принуждение набра 73 192 лева
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ